- Някой би ли отговорил на въпроса ми? - чух професора някъде от далече, сякаш не бях там духом, а само тялом, което май си беше така. Отново бях някъде в себе си и мислите си. – Колега Георгиев? - стреснах се при звука на фамилията ми, нямах представа какво се случва нито за какво е говорил преди това, бях дълбоко в дупката на ума си и нямах намерение да излизам от там. Не отговорих...почувствах се зле, пропускайки така интересната беседа на този мил човечец, чието име трудно произнасям, тъй като той само това имаше. Не е ли тъжно всичко това? Да имаш едно нещо, което да те държи жив и другите да го потъпкват толкова жестоко, както аз правя.

* * *

- Ники, какво ще правиш довечера? - мекия й глас ме омайваше, чувах всичко като песен на славей, който седи на рамото ми. Беше толкова мъничка, сладка и боже, ужасно секси, че нямаше как да не се обърнеш след нея. Рая. Името й отиваше толкова много. Тези три букви, които я описваха съвършено. След 30-те секунди, в които се опитвах да затворя устата си, се насилих да й отговоря. – Нямам планове. - кратко и ясно, сякаш заучена реплика, която повтарях всеки ден, което си беше така, май бях станал прекалено предвидим. Не бях от онези, които купонясват всяка вечер, но заради нея бих отишъл и на края на света.

Няколко часа по-късно се озовах в някакъв бар, дори не разбрах къде се намира, но бях неприятно изненадан от компанията, в която бях попаднал - две момчета на около 25-26, които се надпреварваха кой ще вкара Рая първи в леглото. Аз мразех хората, така че нямаше особено значение с кого съм, бях там заради нея, но не ми обърна никакво внимание. Реших да се прибирам, защото нямаше нужда някой да я пази, справяше се и без мен. По пътя към вкъщи взех от любимата си водка и се прибрах. Отново бях в тъмната част на ума си, обземаха ме мисли, които караха стомаха ми да се свие на миниатюрна топка.

* * *

Събудих се на канапето, беше 5 сутринта. Знаех, че имам още 2 часа време за сън преди да се наложи да стана и да отида на лекции, но не исках да заспивам отново. Кошмарите, които сънувах напоследък бяха нетърпими и единственият начин да ги избегна беше да посегна към алкохола, което и направих, но не мисля, че алкохолизмът е моят път. Аз искам деца, семейство, хубава работа и спокойни старини, каквото иска всеки нормален човек. Проблемът във всичко това е, че исках семейство с Рая, а тя беше твърде добра, че да се хване със загубеняк като мен. Тя беше съвършена, дива, неподправена, пръскаща живот наоколо. Имах нужда от това, имах нужда от живот в живота си и отчаяно се надявах, че ще го получа от нея.

Разсъждавайки над това и допушвайки последната цигара в кутията, осъзнах, че съм закъснял за лекции с цял час. Станах, хванах първите чисти дрехи, които успях да открия, измих си зъбите и излетях навън. Естествено, попаднах в задръстване, което беше и повод да се върна към мислите си от преди половин час. Представих си как тя тича след детето ни, а аз ги гледам и виждам света си в тях. Върнах се в реалността, когато чух нечий клаксон зад мен, подканвайки ме да превключа на скорост и да потегля. Успях да вляза чак в третата лекция, но изобщо не бях в състояние да я слушам, просто бях там да бележа присъствие. Отново същата история с професора, който като че ли четеше мислите ми и напълно нарочно ме поставяше в подобни ситуации, от които трудно се измъквах. Тя седеше пред мен, отметна косата си назад и усетих уханието й, което напомняше на лято, на море и на рай. Забравих за всичко около мен и напълних дробовете си с този така опияняващ и свеж мирис.

На обяд отидох да обядвам сам, но то се и очакваше, никой не разговаря с мен, освен ако не са с Рая и тя не ме заговори. Както и предположих си останах сам, докато не се наложи да влезем пак в лекции.

Точно тръгнах да сядам и Тя седна до мен. До мен, не можех да повярвам. Разбрах, че е Тя само по аромата, който ме обгърна, когато сядаше. Не посмях да се обърна през цялата лекция, но и Рая не понечи да започне разговор. Умът ми беше празен, не можех да мисля, знаейки, че е толкова близо до мен и ни делят няколко сантиметра.

След 45-те минути скучни и сухи факти беше време да се прибирам. На излизане от факултета тя ме хвана за ръката и ме спря.

- Ники, какво ти стана днес? Опитах се да говоря с теб на няколко пъти по време на лекцията. Всичко наред ли е? - попита тя, преструвайки се, че й пука. (не вярвах да беше наистина така)

- Да, не се тревожи, сигурно съм се замислил за нещо. - и двамата знаехме, че лъжата е твърде плоска, че да й повярва някой. - Искаш ли да пием по кафе някъде? - учудих се от смелостта си, но внезапния порив на кураж ме бе обзел.

- С удоволствие, знам едно тук наблизо, ще ти хареса. - не отвърна с много голямо въодушевление и сякаш се съгласи само от съжаление, но пак е нещо, нали?

* * *

Права беше, от момента, в който влязох, атмосферата ме грабна и всичко в това място ми хареса. Седнахме на най-отдалечената маса, където нямаше да бъдем обезпокоявани.

Знаеше какво да избира и какво да пие, а аз, както обикновено, едно просто американо.

- Ще ми кажеш ли сега какво ти е? - този път звучеше по-загрижена или просто ми се искаше да е така.

- Защо държиш толкова да знаеш? - опитва се да влезе в личното ми пространство и аз започнах да се отбранявам.

- Ники, познаваме се от гимназията, макар да бяхме загубили връзка за известно време... - в тези думи имаше лека доза печал или по-скоро тъга - ...и не мога да те гледам така.

- Виж, Рая, аз много се промених, не съм този, който помниш от гимназията. Именно заради това не мисля, че е добра идея да разбираш толкова внезапно толкова лични неща за мен. - бях категоричен.

- Знам какво ти е, но се опитвах да те накарам ти да ми го кажеш. Въпросът е там, че сигурно знаеш и че за мен си само приятел и не мога да те приема като нещо повече. Не съм в състояние да имам каквато и да е връзка. Надявам се, че ме разбираш..

Тези думи сякаш срязаха нещо в мен, пробиха дупка, която трудно щеше да се затвори. Въпреки, че знаех, че тя разсъждава така, да го чуя от нея беше много болезнено.

- Рая, аз не искам връзка от теб. И в най-смелите си мечти не съм мислел, че ще гледаш на мен като на нещо повече от приятел. - опитах се да бъда възможно най-овладян и премерен в думите и тона си.

- Ники, знаеш, че можеш да разчиташ на мен за всичко, няма да престана да общувам с теб. - хвана ме за ръката и усетих, че стомаха ми се сви на топка. Кожата й беше толкова мека и нежна, като коприна.

- Мисля, че е най-добре да си вървя. Имам много за учене. - станах, оставих пари и си тръгнах без да се обърна назад.

Цялата следваща седмица не ходих на лекции, нямах желание да изляза от вкъщи. Рая ми звънеше всеки ден по едно и също време, само по веднъж, но аз така и не й вдигнах. Мисля, че не бях пушил толкова много цигари през живота си. Не мога да кажа, че не бях наранен, но и не бях изненадан от случващото се. Знаех, че това ще бъде развоят на събитията и че след време ще мине.

В петък реших да изляза, сам. Отидох в любимия ми преди бар и седнах в дъното. Поръчах си бира, не ми се пиеше твърд алкохол. След малко видях в бара да влиза момиче, приличащо на Рая, само че косата и едва покриваше раменете и беше огнено червена. Пожелах я. Сега. Веднага. Без много да му мисля се запътих към нея с идеята да я черпя питие. Учудващо, но се съгласи. След 2 часа и не знам вече колко питиета, знаех, че искам да бъда с нея. Тя също показваше интерес и се озовахме в квартирата ми.

Беше хубав секс. Да не кажа, че беше най-хубавия в живота ми, но в моя скромен интимен живот нямаше много жени, но въпреки това смея да твърдя, че много ми хареса да съм с нея.

Тя остана и събота и неделя при мен, усетих, че съм спрял да мисля за Рая от два дни насам. Почувствах се гузно, когато го осъзнах, сякаш й изневерявах, нищо, че никога не съм бил с нея.

Георгия. Така се казваше огненото момиче, което беше запалило пожара в мен след 2 години безнадеждна любов към Рая. Постепенно спрях да мисля за нея, а и с Георгия нещата вървяха добре, чувствах се комфортно с нея в леглото ми и то всяка вечер. Този пожар сякаш не ме изпепеляваше, а само затопляше студената дупка, останала след Рая. Имах това, което съм искал от толкова много време - любов до болка, страхотен секс и прекрасно момиче, което даваше мило и драго за мен.

Тя работеше. Беше маркетинг директор в малка фирма, но не се оплакваше, харесваше работата си. Един ден си пренесе нещата при мен и не се върна повече в жилището си, аз не възразих. Вече забравих какво е да си сам в 2 посред нощ, когато те обземе меланхолия или онова гадно задушаващо чувство, наречено тъга. Може да звучи твърде егоистично, но се радвах, че не бях сам в тези моменти, а и това някак си ме успокояваше. Знаех, че тя ще се появи, ще заровя глава във врата й и ще се отпусна на гърдите й, забравяйки за всичко.

В университета нещата вървяха добре, с Рая все пак запазихме приятелството си и аз вече я виждах само като такава. Жалко, че пропиляваше живота си така, но аз просто вече не живеех за нея, а за Георгия...огънят в живота ми.

* * *

Минаха месеци, а аз бях толкова свикнал с присъствието на Георгия, че се ужасявах, когато тя излизаше преди мен сутрин. Страх ме беше, че ще излезе един ден и повече никога няма да се върне. Не знам дали щях да го понеса. Тя беше пристана, от който така отчаяно се нуждаех. Пристана на тъгата ми. Може би това беше свързано с вечния ми страх от самотата и изоставянето. Гледах да избягвам тези мисли, за да не се изправям пред болката, която могат да ми донесат.

Един ден тя се прибра много радостна.

- Ники, трябва да ти кажа нещо – продължаваше да се усмихва, но аз се изплаших.

- Какво има, нещо лошо ли се е случило? - студена пот изби по челото ми, страхът ме обзе.

- Бременна съм, с нашето дете. Толкова съм щастлива, Ники – очите й се насълзиха от щастие, но аз не бях готов за това..не бях се наситил на нея, колкото и егоистично да звучи.

- Виж..скъпа, аз ... аз не съм готов за такава голяма крачка във връзката ни, не мога да си представя да стана баща толкова скоро. Не мислиш ли, че е по-добре да изчакаме още малко? - тя се натъжи, разплака се.

- Ники, знам, че ти е рано за това, но си помисли колко по-хубав ще бъде живота ни с едно дете, с нашето дете. Обичам те и знам, че и ти ме обичаш, а това е резултатът от нашата любов..

- Цялото време на света е наше, не е сега моментът за това, мила моя. Ще имаме деца, много деца, просто не сега..

На другия ден тя отиде да направи аборт. Всичко мина добре, нямаше усложнения и се прибрахме вкъщи. Правихме секс до сутринта, не помня да съм я искал толкова много преди. Беше неописуемо. Бяхме две половини на едно цяло – ин и ян.. Тя ме побъркваше с лудостта си, извратеното си подсъзнание и добротата си. Да, обичах я и си представях живота си с нея. Не ме беше страх, че ще съм само с нея от тук нататък, а напротив – чувствах се щастлив, че имам такава жена до себе си.

Връзката ни беше повече от прекрасна. Бавно и постепенно разкрихме душите си един пред друг и разбрах, че нейната е толкова красива и крехка, че исках да я пазя завинаги от счупване. Не знам дали някога някой е обичал толкова някого, но аз бях влюбен в нея и в душата й, във всичко, което правеше. В сънливите й очи сутрин, в сълзите й посред нощ и детския й смях, който ме караше да летя.

* * *

Годините минаваха. Аз реших, че вече е време да се оженя за нея и да имаме деца. Направихме скромна сватба и беше прекрасно. След няколко месеца разбрахме, че е бременна. Този път задържахме детето и след 9 месеца имахме едно здраво момченце, което приличаше толкова много на нея. Вече бях баща – имах син и съпруга, имах собствено семейство, за което дори не бях мечтал. Но Георгия се промени.. минаха няколко месеца и тя започна да се затваря в себе си, мисля, че беше постродилна депресия, но тя ставаше все по-зле. Потърсих помощ от специалист, но тя не искаше да пие лекарствата си.

Един ден се прибрах от работа и я намерих свита в средата на леглото, плачейки. Чудех се къде е сина ни, но тя не ми отговори. Намерих го удавен във ваната ни. Почувствах тъга, съжаление и озлобление едновременно. Тя го беше убила, беше в депресия и полудяваше.

Реших да я изпратя в клиника за душевно-болни, мислех, че ще се справи по-добре там.

От тогава насам животът ми тръгна зле. Пропих се, похарчих всичките си спестявания. Не намирах изход в края на тунела. Обикалях улиците на града и не знаех къде отивам. Болката беше толкова силна, че не можех да се справя с нея без алкохол.

Една есенна сутрин ми се обадиха от болницата. Георгия се беше самоубила. Агонията ми стана по-силна и вечерта реших, че ще сложа край и на моя живот, но преди това написах прощално писмо.

„Мамо, татко,

не сме се чували отдавна, не знам дали ще намерите това писмо. Завърших, мамо, станах инженер, имам прекрасна работа. Намерих си жена, имаме момченце. Животът ми е прекрасен. Татко, ще го научиш някой ден да стреля с лък, както учеше мен като малък.

Но това са само мечти. Тя го уби, отне ми сина, после ме лиши и от себе си. Сега намирам утеха само в алкохола, но и той не ми помага вече. Отивам при тях, за да бъда щастлив, моля ви, не ме съдете, не тъгувайте за мен, имах прекрасен живот, който вие ми дарихте. Обичам ви, някой ден ще се срещнем от другата страна.

Ники“

ОГРОМНА ТРАГЕДИЯ!

Мъж на 26 се самоуби в дома си снощи, около полунощ. Предполага се, че се е нагълтал с приспивателни. В ръката му намерихме прощално писмо и плюшена играчка.

Погребението е в четвъртък. Николай Георгиев е бил инженер в местна фирма, но в последните си месеци е станал алкохолик, предполага се, че е бил в депресия и затова е стигнал до самоубийство. Повече информация ще откриете на страницата ни в интернет.

Вторник, 16 октомври, 2005