С настъпването на зимата усещах, че все повече се затварям и вглъбявам в себе си, откъсвам се от външния свят и живея в своя собствен. По рождение съм си бледа, но тогава се случваше нещо различно, ставах снежно бяла, сливах се с рядко появяващия се сняг в Бургас. Обичах зимата, само защото тя се доближаваше до същността ми, караше ме да се сливам с нея, сякаш беше част от мен. Чувствах се сякаш светът беше в краката ми, скован от студа, който кожата и тялото ми излъчваха. 

Усещах зимата по мириса, колкото и странно да ви прозвучи. Във въздуха се разнася специфична миризма на студ, сняг, тъга.. Помня как всички ми се подиграваха, когато решах да спомена, че ухае на зима, никой не вярваше, за тях това беше странно. Сигурна съм, че ако за момент се спрете, било то на улицата, в парка или излезете на балкона, ще разберете за какво говоря. Ароматът се усеща по различно време всяка година, но няма как да се сбърка. 

Аз го определям като зима, рай, деконструкция, затишие пред бурята, която ще донесе лятото.

Всяка зима си има история, тя е част от цикъла, който се повтаря всяка година. Всяка зима носи спомени, които няма как да имаш през някой от другите сезони. Всяка зима ти показва нещо, учи те на нещо и ти носи сладко-горчива тишина, в която можеш да се унесеш в следобедна дрямка.  

Зимата изсмукваше живота от всичко наоколо, а на мен ми даваше сила, която преди не бях имала. Чувствах се по-силна от всякога, могъща, но и някак изпаднала в летаргия, от която после трудно излизах. 

Зимата ми действаше по уникален начин и нищо друго не можеше да направи подобно нещо с мен. Въздействаше на сетивата ми, емоциите ми и на ума ми. 

Все още, след толкова години, макар и по-слабо, зимата ми действа така. Ароматът й изпълва дробовете ми в края на красивия октомври и ме кара да се чувствам истинска, цяла, реална.