Постинг
31.01.2016 12:58 -
Раздяла
Автор: sissyinpeace
Категория: Лични дневници
Прочетен: 237 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.03.2016 21:22
Прочетен: 237 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 11.03.2016 21:22
За пореден път осъзнавам каква вреда си нанасям, когато пренебрегвам себе си заради някой друг. Оставям някой да бъде целият ми свят. Аз съм Млечния път, а той е Слънцето.. Като една притеглена планета, аз се въртя около този човек в орбитата си и съм свързана с него.
Когато това Слънце угасне, всичкият ми свят се срутва, рухвам и се затварям в себе си. Отдавам се на тъгата си и ставам неин затворник. Потъвам в нея, тя ме завива нощем и ме събужда сутрин. Но ако променя себе си, ако отстоявам себе си и не се потъпквам, за да запазя някой до мен, ще бъда щастлива. И когато някой си тръгне няма да ме боли, защото ще знам, че АЗ съм моя свят, аз имам собствена Вселена и не се нуждая от Слънце, защото АЗ светя за себе си всеки ден. Винаги ми се налага да създавам свят сама... И после се появява някой и го разрушава, създава нов, който е НАШ... И когато си тръгне, всичко рухва около мен и аз оставам в пустошта. Чакам някой да ме намери, да ме види, да ме спаси, докато в един момент не разбирам, че сама трябва да се спася, сама трябва да издигна свят, който да не позволявам да бъде разрушен.
Аз имам собствена Вселена, която се върти спрямо мен, добре дошъл си да повървим заедно и да намерим синхрон, в който да се въртим. Но никога повече няма да позволя на който и да било да бъде център на МОЯТА Вселена. Тази, която сама създавам.
След всяка опустошителна така да се каже раздяла, ми е трудно да се изправя и да тръгна по пътя си. Чувствам се като ходещ труп, без никакъв живец в себе си. След като успея да се оттърся от тъгата и депресивното състояние, ставам различна, спокойна, сякаш нищо не може да ме засегне, подразни или натъжи. Започвам да забелязвам детайлите около себе си, да виждам хората и всичките цветове на света. Може би с всеки изминал път се убеждавам колко съм била сгрешила... знам какво съм направила, осъзнавала съм го .. и после повтарям грешката. И си отварям една и съща рана, точно да зарастне и аз я отварям отново. Прекалено наивна съм... и се намира винаги някой, който да се въползва от това и да си поиграе с мен, а после да ме захвърли като чифт изтъркани кецове ""Converse""..
Мисля, че всеки от вас е попадал в подобна ситуация и разбира какво се опитвам да кажа..
Днес е денят, в който да се изправя и да залича всичко, да оставя хубавите спомени и да продължа напред и да живея за СЕБЕ СИ, а не заради някой друг, който всъщност дори не ме зачита като човек.
Бъдете себе си, вложете страстта си в нещо, което ви харесва, запознавайте се с нови хора, интересни, забавни, цветни.. Забавлявайте се с приятелите си, семейството... И имайте обица на ухото, защото следващия път ще ви боли двойно повече...
Когато това Слънце угасне, всичкият ми свят се срутва, рухвам и се затварям в себе си. Отдавам се на тъгата си и ставам неин затворник. Потъвам в нея, тя ме завива нощем и ме събужда сутрин. Но ако променя себе си, ако отстоявам себе си и не се потъпквам, за да запазя някой до мен, ще бъда щастлива. И когато някой си тръгне няма да ме боли, защото ще знам, че АЗ съм моя свят, аз имам собствена Вселена и не се нуждая от Слънце, защото АЗ светя за себе си всеки ден. Винаги ми се налага да създавам свят сама... И после се появява някой и го разрушава, създава нов, който е НАШ... И когато си тръгне, всичко рухва около мен и аз оставам в пустошта. Чакам някой да ме намери, да ме види, да ме спаси, докато в един момент не разбирам, че сама трябва да се спася, сама трябва да издигна свят, който да не позволявам да бъде разрушен.
Аз имам собствена Вселена, която се върти спрямо мен, добре дошъл си да повървим заедно и да намерим синхрон, в който да се въртим. Но никога повече няма да позволя на който и да било да бъде център на МОЯТА Вселена. Тази, която сама създавам.
След всяка опустошителна така да се каже раздяла, ми е трудно да се изправя и да тръгна по пътя си. Чувствам се като ходещ труп, без никакъв живец в себе си. След като успея да се оттърся от тъгата и депресивното състояние, ставам различна, спокойна, сякаш нищо не може да ме засегне, подразни или натъжи. Започвам да забелязвам детайлите около себе си, да виждам хората и всичките цветове на света. Може би с всеки изминал път се убеждавам колко съм била сгрешила... знам какво съм направила, осъзнавала съм го .. и после повтарям грешката. И си отварям една и съща рана, точно да зарастне и аз я отварям отново. Прекалено наивна съм... и се намира винаги някой, който да се въползва от това и да си поиграе с мен, а после да ме захвърли като чифт изтъркани кецове ""Converse""..
Мисля, че всеки от вас е попадал в подобна ситуация и разбира какво се опитвам да кажа..
Днес е денят, в който да се изправя и да залича всичко, да оставя хубавите спомени и да продължа напред и да живея за СЕБЕ СИ, а не заради някой друг, който всъщност дори не ме зачита като човек.
Бъдете себе си, вложете страстта си в нещо, което ви харесва, запознавайте се с нови хора, интересни, забавни, цветни.. Забавлявайте се с приятелите си, семейството... И имайте обица на ухото, защото следващия път ще ви боли двойно повече...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 9
